7 сутринта е, а навън е ужасно студено и мръсно. Винаги е така в моя град. София. Мръсна София. Решавам да излезна с новия си IPad и да записвам всяка своя мисъл и дума. Събудих се с огромна сила и дух. Денят е нормален за всички, но не и за мен. Доста криви хора по улиците, забързани в цел да хванат поредния мръсен автобус, изпръскан с кафява течност наподобяваща изпражнения. "Накурвени" девойки притичват и те. Всички бързат, без да знаят за къде. Аз решавам да прескоча тази част на деня. Отивам до супера. Уаууу, няма никой.  

 

Обичам да се движа срещу течението. Когато не си част от масата хора някак има повече пространство за теб самия. Познайте кой е най-спокойния и безлюден щанд в магазина - Алкохолерния! Така обичам да му казвам от малък. За болни от алкохолера като мен. ;) Не не съм алкохолик, дори смея да твърдя, че рядко пия. Но тази сутрин имах непреодолимо желание да плувам срещу течението и да видим какво ще се случи. Взех си бутилка Jack. 

 

- Младежо, торбичка искаш ли? -  пита ме широкоплещеста крива жена срещу мен с леко заплашителен тон. 

What The Fuck! Дори не я поглеждам. Нищо не отговорям. Замълчавам и просто вземам "лекарството" и си тръгвам. Вървя. Нормално е да се прибера с бутилката у дома. Но... правилно... това е течението, а това е денят, в който се въври срещу него. Решавам да вървя... просто вървя със запечатана в ръцете бутилка. Гледам лицата на хората. Милите... Какво им се е случило на всички? Бедни, богати, красиви, грозни, много грозни, секси... Всички са безумно различни, но за съжеление и еднакво нещастни. Нямаше страст в очите им от това, че вървят, виждат, дишат, усещат...

 

 

Fuck... Шибана плочка хлътва навътре в земята и изпръсква дънките ми! Ужас! Защо е ужасно ли? Не заради дънките, а защото в този момент и аз се превърщам за секунда в част от стадото. Намръщена, сбръчкана физиономия се изобразява на лицето ми, неприлични реплики започват да подскачат между мозъчните ми клетки... Неее! Усмихвам се и продължавам напред. След около 10 минути вървене, срещам стар познат от ученическите години. Всеизвестно е в квартала как препечелва някой лев. Дилър. Купувам си марихуана. Сряда 08:47 часа е и със сигурност това е последното нещо, което бих направил в обичайния за мен ден. Но.... Правилно, това е денят, в който ще вървя срещу течението... Продължавам да вървя и да записвам всяка една сцена в това поредно чудо на техниката, което незнайно защо трябва да съществува. След още около 15 минути вървене съм пред Централна Софийска Автогара. Решавам да тръгвам с първия автобус. Накъде? Накъдето и да е. Отивам при една от онези шибани малки б(п)утки.

 

- Един билет, моля - казвам с усмивка. 

- За къде искате билет, господине? Един билет... То това да не ви е .... Аз как мога да знам за къде искате билет! Знаете ли за колко места пътува.... 

- За първия автобус, който имате! – прекъсвам я с още по-голяма усмивка.

Младата госпожица срещу мен млъква. Стресна се. Изглежда видя нещо налудничево в погледа ми. Подава ми билет и казва:

- 29 лв.

Платено. Поглеждам надолу. Билетът е за Варна. 

 

Половин бутилка Jack в ръката си имам и недокосната все още трева. Отново вълни от хора. Вече са се наработили и бързат отново, но този път не за работа. Този път много от тях бързат за да могат да отидат на кафе, да напазарят или може би да гледат някакъв шибан мач, за който след някоя и друга година ще има съдебно дело за корупция. Всеки един от тях беше толкова зает, че не можеше да види, това което се случва около него. 

 

Е, накъде.... щом съм във Варна... към плажа. 

 

 

 

Там съм. Красиво и тихо е. Само вятърът се чуваше. Паля тревата. Лягам на мокрия пясък. Напълно сам съм. Отново срещу течението. И то срещу мен. Открих го. Не знам защо го направих, но съм щастлив, че послушах вътрешния си глас. Като че ли в последните 10 часа имах възможността да гледам човешкия живот отстрани. Знаех за 10 часа какво значи да си свободен. Какво значи да почувстваш как всяка изминала секунда, никога няма да се повтори. Всеки един човек е като едно от тези микроскопични пясъчни камъчета, покрили цялото крайбрежия. С единствената разлика, че дори и те са по-умни от нас и използват всяка една секунда от съществуването си за да гледат към слънцето. То залязваше и всички те го гледаха. Жалко беше... Жалко беше за нас хората, че аз бях единственият наш представител. Тъжно е, че дори и аз осъзнах целия този смисъл на живота чак в последните 10 часа от обикновенния ми човешки живот с най-прекрасните 600 минути които някога бях имал...