Наскоро ми се наложи да ползвам услугите на една от софийските болници. Под ползвам услуги имам предвид, че в абсолютно всички болници се държат с теб все едно ти правят някаква невероятна услуга. През последния един месец ми е се наложи да обикалям доста лекари и с прискърбие установих, че не те броят за нищо. Само те препращат от кабинет на кабинет и всеки си измива ръцете. След цялото това размотаване се оказа, че трябва да ме оперират. Оказа се, че все още пазя пресен спомен за преживяванията си в болницата.

01.12.2009 Станах рано сутринта, бързах да съм в болницата навреме, както беше заръчал изрично доктора. Часът е 8, а пред мен се вие огромна опашка от хора. ОК, викам си, докторът като ме види, веднага ще ме прегледа. Да, ама не... Разгеле, дойде моят ред след близо 2 часа. Докторът ми отваря и провеждаме следния разговор:

 -Д-р: Вие за какво сте?

-АЗ:Аз съм Ивайло Шиндаров, бях при вас на преглед миналата седмица и се чухме допълнително да ме приемете днес в болницата.

-Д-р: Така ли. Казвай по бързо, че бързам за среща.

-АЗ: Ще ме приемете ли днес за изследвания.

–Д-р: Нека го отложим за утре. Ела в 8:30.

Тръгвам си от болницата побеснял. Не стига, че бях висял там близо 3 часа, а накрая дори не знаех как да се прибера в къщи. Не бях пътувал с автобус маса време. Питах разни хора какво да хвана, къде да стигна, те ме гледат като провинциалист, току довлякъл се от Централна гара. Логично е да си го помислят. Нали съм нарамил сак с размерите на 40-инчов телевизор (очаквам, че ще влизам в болница), на спирката на тролей в близост до Централна гара съм и, за капак, болките в гърлото ми докарват подозрително селски акцент. Четях в погледите на хората: „Еее, още един селянин се е довлякъл от полето ".

2.12.2009 На следващия ден отново същото –  бях в болницата в 8:30, отново огромна опашка. Към 10 часа лекарят ме приема и ми задава стандартния въпрос: "Ти за какво си?". Абе, копеле нещастно, ти не запомни ли за какво съм.... Виждали сме се поне 5 пъти и сме говорили по телефона около 10. Аз ли да знам за какво съм! Това, разбира се не му го казах, все пак скалпел ще държи човека, ще вземе да резне нещо, дето не трябва, понеже съм го разстроил. След 5 минути празни приказки ме праща в друг кабинет, където отново чаках на опашка, а оттам ме пращат към 108, 313 и 227 кабинет. Супер! Тъкмо да се поразтъпча.

Най-пресен е споменът за 227 кабинет – там дори сестрите те третират като човек втора ръка. Даже не те поглеждат в очите, като ти говорят. Трябваше да събера нечувана документация, за да остана в болницата да ме оперират. Огромна пачка с документи. Във "Война и мир" няма толкова хартия. Умело се бях превъплатил в куриер на документация между кабинетите. Замислих се как в повечето европейски държави, когато влезеш в болница, те настаняват в стая и лекарите идват при теб да ти направят изследванията. В най-лошия случай те разкарват с количка и не се налага да се катериш етажи със сак на гърба. Все пак бях близо. Нямаше да ме оперират и днес, но му се виждаше края. Обратно у дома, включвайки телевизора, установих как по всички канали даваха тематични сериали: по FOXLIFE – „Спешно отделение”, по BTV - "Анатомията на Грей". След което се натъкнах и на "Д-р Хаус", а след него и на "Частна практика". Вълшебен завършек на деня! С тръпка очаквам утрешната си операция.

Следва продължение...

Ивайло Шиндаров

i.shindarov@gmail.com