Добре дошли в Парадоксия – страната на неограничените гаври. Тук всеки може да бъде това, което поиска, стига да иска да даде това, което най-малко би искал.

За едни това е – дупето, за други – достойнството, а в основата и на двете е свирката – къде на физическо, къде на интелектуално ниво.

Да живеят лицемерието, позите, празните обещания, надувките и мощните тупания в

 гърдите „Вижте ме!“, подплатени със самочуствие без покритие и необосновано високи изисквания. След толкова много духовни поругавания следва да свършиш в мощен оргазъм, но вместо това, се оказваш силно потискан от болката на проникналия член, който ти набиват все по-дълбоко и дълбоко, и в моментите на прокрадното удоволствие, едва изпускаш стон, който обаче бързо бива сподавен с още по-мощно набутване, така че да потули в гърлото ти всяко съмнение, че в един момент ще ти стане хубаво. Защото е малко вероятно да ти стане хубаво. Добри дошли в България – страната на неограниченото ебане, където членът в ануса е ежедневие, с което рано или късно свикваш, а амбициите далеч не са това, което си очаквал.

От всякъде ни заобикалят гръмки патриотични слова, които приканват да отворим очите си за красотата на България, за благоприятната туристическата база, за пословично хубавите й жени, за достъпното висше образование и ниското ниво на безработица. Пу, да не ни е уроки! Как да не обичаш България! Но значи ли това да не ценим себе си? Или значи, че сме отвикнали да се ценим, след като сме изживели живота си тъпкани и ебани – физически и  - и сме се научили да се примиряваме, че дори да приемаме заобикалящата ни реалност за нормална? Най-общо казано, се оказваме стигнали до онова ниво, в което, когато ни се хвърля прах в очите, за да не ни щипе, сме започнали да ги затваряме. А колко по-лесно е със затворени очи!

Защото така ги затваряме и за онези факти, от които най-много ни боли. Красотата на България, която обаче тъна в боклуци седмици наред и ужасна воня се бе надвесила над иначе вмирисаната обстановка. Благоприятната туристическа база, която далеч не е толкова благоприятна вече, откакто всеки новобогаташ изпра парите си в космополитен хотел насред баш най-благоприятните туристически дестинации. Пословично хубавите жени още си ги има, но и те се светнаха, че пословичната им хубост ще отвори врати към пословично- заможни господа и започнаха да се ебат пословично добре, за да зашофират пословично добри коли. Достъпното висше образование стана така достъпно, че куцо и сакато стана висшист, без значение, че докато е учил, е работил като сервитьорка, хамалин и всякакви подобни професии, далеч от професионалната ориентираност на специалността му. Какво като не е стъпвал в университета за 4 години, освен, за да си вземе лекциите преди поредния изпит и да ги конвертира в удобен за преписване вариант? Нали има диплома накрая, която удостоверява, че той е висшист, пък нека и бъкел да не вдява какво може да работи с тая диплома. Не за друго, ами тя самата нищо не му дава. Затова е пълно с тираджии висшисти и продавачки вишсистки, както и с мацки на ръководни позиции, които пък едва са изкласили гимназия. Как става ли? С ебане и свирки. Пък после ходи учи. Но, ако нямаш висше и няма на кого да духаш, тогава съвсем си никой. Сори, братко, но такъв е животът. Добре дошъл в България!

Но който иска да работи, нека да работи. Пари има, ама кой ти ги дава. Да живее Парадоксия – страната, която дори кризата не може да принуди да свали от цените на услугите си. За сметка на заплатите. Е, все пак криза е. Всеки стои и пази работното си място като послушно скланя глава и кима примирено, когато му режат заплатата, която и без това не се вписва в критериите „европейска“. Но как да се вписва щом хората, от които зависи, дефинират 500 евро като висока заплата. А малцина са получаващите 500 евро месечно. И повечето от тях са ситуирани в столицата. Останалите получават по 200 -300 евро месечно възнаграждение и всяка над посочената сума би предизвикала усмивка на искрено задоволство върху лицето им.

И докато шефове смятат подобни заплати за съвсем оправдани, като в същото време се бият в гърдите като особено утвърдили се в бизнес сферата, то Парадоксия ще съществува и ще процъфтява. Защото е повече от парадоксално да прекараш половината си живот в учене, трупане на стаж, себеутвърждаване в дадена сфера, за да се докажеш пред някого, и когато той благоволи да те наеме, защото покриваш всички от посочените изисквания, да ти предложи заплата, на която всяка себеуважаваща се продавачка в МОЛ – а би се изсмяла. Но ти приемаш и се надяваш, че след изпитателния срок, ще получиш увеличение и може би все някога – след години, заплатата ти може пък и да стане 500 евро. Защото това все пак е сериозна сума и не може да я получиш току-така. И ти знаеш. И свикваш. И в един момент ти писва и си мислиш дали да не почнеш и ти да се ебеш за пари, да продадеш достойнсатвото си,  за да спасиш самочувствието си... Защото всички знаем, че 500 евро е смешна заплата, и още как...

Добре дошли в България – страната на неограничените парадокси!

КОМЕНТАРИ (4)

Следете за нови коментари с RSS

Напиши коментар